Анка Ламбрева

Анна (Анка) Василева Ламбрева е първата българка, прелетяла със самолет над Ламанша и първата българска околосветска пътешественичка, наричана "първата българска Магеланка".

 

Родена е на 22 февруари 1895 г. в Карлово.

 

Въпреки бедността на семейството, Анка успява да завърши гимназия в Пловдив с отличие, работейки като слугиня и живеейки в пансион. После записва да учи медицина в София и работи като служител в застрахователна компания, за да се издържа. След година и половина се налага да прекъсне образованието си, защото родителите ѝ умират, а тя трябва да издържа семейството. Връща се в Карлово и става учителка.

 

През 1922 г. участва в конкурс и печели стипендия за Американския колеж в Цариград, където учи за медицинска сестра, едновременно стажувайки в местна болница. През 1925 г. колежът е закрит и Анка, мечтаеща да стане лекар, завършва училище за милосърдни сестри. Работи в болница, където спасява няколко човешки живота. Един от спасените е англичанинът Тейкон, който благодарение на навременната ѝ намеса при едно нощно дежурство, отново се изправя на крака. В знак на признателност след 5 години британецът я издирва, кани я да му гостува и да се грижи за болната му дъщеря в град Дюнедин в Нова Зеландия и изпраща билет.

 

През 1928 г. Анка Ламбрева тръгва с параход за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия. В Нова Зеландия се влюбва в Раймънд, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити.

 

Анка пътува из големите градове на острова, посещава колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността с историята, географията и етнографията на България, изнасяйки сказки. Пише статии в местни вестници, изпраща ги на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.

 

Открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество, в което членуват само жени с висше образование и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици. Предприема и много пътешествия из Нова Зеландия. За да опознае по-добре местното население, живее известно време при маорите.

 

Носталгията я връща в България. Отново с финансовата помощ на мистър Тейкон, Ламбрева тръгва обратно към дома, но този път избира да мине от другата страна на Земното кълбо - през островите Тасмания, Таити, Фиджи, Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, достига източното крайбрежие на САЩ. От остров Нюфаундленд с параход стига до Англия.

През 1929 г. става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с влак пътува до Германия, а оттам с параход по Дунава. През зимата на 1930 г. слиза във Видин, откъдето пристига в Карлово. Започва да води беседи за пътешествията си и наученото от тях, пише книги.

 

Скоро обаче отново потегля на околосветско пътешествие. За три години обикаля 42 държави, помага за създаването на болници и училища, навсякъде разказва за България, предизвиквайки голям интерес.

 

В средата на 30-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Движи се в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, занимава се с хуманитарна дейност. По това време вече е около 40-годишна. Знае седем езика, язди кон, камила, кара мотоциклет... Ръката ѝ искат шейхове и магнати, но тя отхвърля предложенията.

 

В началото на Втората световна война, въпреки добрите ѝ отношения с местното население, от политическа гледна точка Анка се оказва на вражеска територия - по това време Иран е английско владение, а България е във война с Англия. Самият външен министър на Иран ѝ предлага да се откаже от българското си поданство и да осъди България, а в замяна ще се радва на почести и слава в неговата страна. Анка Ламбрева отказва с думите: "Аз съм българка и не мога да съдя родината си!".

След този отказ тя е заточена в концлагера "Мио-Мие" в Ливан. Там се отдава на писане на стихове, посветени предимно на България. Пише на френски и поемата "Зад бодливата тел". Успява да убеди коменданта на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си съпруг – младия ирански княз Райян Ахмад Дин Абесте, който е докаран ранен в лагера. През 1943 г., заедно с останалите лагерници и мъжа ѝ, е освободена от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан.

 

Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които са ѝ подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници. Основава малки клиники за болните, училище, езиков учебен център, културен клуб, в който прожектира филми от България. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.

 

Страстта на Анка към пътешествията не угасва и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни.

 

През 1970 г., след смъртта на съпруга си, Анка се завръща в България, вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в Карлово. Нейните пътеписи и есета, книгите ѝ "Карлово и карловци – от 1877 г. до днес", "Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета", фотоалбумите със снимки от екзотични страни и непознати хора, предизвикват истинска сензация в България. Ръкописът на нейната автобиография "Ана", състоящ се от 500 страници, все още не е издаден.

 

Умира на 18 февруари 1976 г. Последната ѝ воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.