Мальо войвода

Мальо войвода е един от най-неизвестните български войводи.

 

Действа в района на Рило-Родопския масив по време на легендарния Вълчан войвода. Смята се, че Мальо войвода води чета, която е на пряко подчинение на Вълчан.

 

В района има много древни рудници още от времената на траките и Римската империя, а всеизвестно е, че хората на Вълчан Войвода, освен от оръжия, живо са се интересували от рудници и съкровища. А в района на Рила има множество римски поселения - Германея, Шишманово кале и др., където иманяри и до днес търсят прочутото съкровище на цар Иван Шишман III. Освен това по време на Османското робство Самоков е основен център за добив и обработка на желязо и производство на оръжие. Самоковското ковано оръжие е ценено много както в рамките на Османската империя, така и извън нея. 

 

Всички тези факти са причина хайдутските чети в този район да разполагат с доста голям финансов ресурс под формата на огромно количество тракийско, римско и османско злато и скъпоценни камъни. Има предания, според които хайдутите в района успяват да плячкосат обозите на прочутия еничарски корпус, откъдето се сдобиват със златото, предназначено за заплати на еничарите. 

 

Историците мълчат за истинската роля на войводи като Вълчан и Мальо, но съдейки по това, че народът, за да запази паметта за легендарния Мальо войвода, е нарекъл един от най-високите български върхове Мальовица на негово име, вероятно той действително е бил важна историческа фигура в борбата срещу османските поробители.

 

Една от легендите, свързани с Мальо войвода, е следната:

 

Покрит със сняг, забулен в мъгли или окъпан от слънце, гордо изправя каменното си чело в небето красивия връх на Рила - Мальовица. Такъв горделив, не скланящ глава под турски ятаган бил Мальо войвода, чието име носи върхът. В едно от селата край Искъра бил роден Мальо. Но напук на името си израснал строен и хубав юнак. И пръв кавалджия бил между овчарите. Когато засвирел, селяните захвърляли сърповете, а сърцето на Босилка, най-хубавата мома в този край, се разтваряло като цвят, гален от топли лъчи. 

Един ден Мальо отишъл със старата си майка в селската черквичка. Искал да запали свещ на Св. Георги, за да пази светецът стадото му от вълци и турци. Там видял Босилка, лицето ѝ греело като слънце. Вечерта, когато при кладенчето Мальо ѝ разказал за любовта си и поискал да се оженят, тя му отговорила: "Да чакаме есента".

Но когато през есента Мальо се върнал, Босилка не излязла радостно да го посрещне. Селяните му разказали, че Емин паша, който дошъл с войската си да усмири разбунтуваните въглищари, я видял и задигнал. "Харема ми ще краси" – казал той на чорбаджиите.

Мъка свила сърцето на Мальо, забягнал той в планината и станал хайдутин. Неуловим и бърз като вятър, начело на малка чета смелчаци, прелитал от село на село, за да мъсти на поробителите. Мнозина паши и бейове загинали от острия му нож. Турците зашепнали името му със страх, българите с надежда.

Една августовска вечер четата почивала на Меча поляна. С ръце под главата, върху папрат, до хайдушка колиба, лежал Мальо. 

– Войводо - приближил се към него четникът Спас – много паши и бейове наказахме, само за Босилка нищо не сме сторили. Да направим план за спасяването ѝ. Да слезем утре, войската няма да е в града - само това казал и си отишъл.

Цяла нощ мислил Мальо за Босилка. Сравнявал най-едрите звезди с очите ѝ, най-тънкостройните ели със снагата ѝ. А в зори с дълги златни коси, спуснати върху тънкия ѝ стан, се явила тя в съня му: "Много есени дойдоха и си заминаха, а ти не дойде. Нима и тази, десетата, няма да дойдеш?"

На сутринта Мальо и Спас се спуснали към града. Планината била притихнала. Долините тънели в мрак, горите мълчали.

– Войводо, аз ще се отбия до кладенчето да пийна водица, а ти ме почакай до моста – прошепнал Спас.

Мальо продължил край Искъра и си мислел за Босилка. Неочаквано припукали пушки и нещо го парнало в гърдите. Там, скрити в гората, го причакали сеймените на Емин паша - Спас се оказал предател. Разбрал измяната Мальо, но нямало що да стори. С простреляни гърди вървял той, а заедно с капките кръв, които багрели тревата след него, гаснели и последните искрици живот. Когато стигнал Меча поляна, сетните сили го напуснали и като прострелян сокол паднал на тревата. Там го намерили четниците. На гърдите му зеела голяма рана, а очите му гледали жадно върха. Погребали го на поляната, а върха над нея нарекли Мальовица.