Мария Сутич

Мария Иванова Сутич е българска революционерка, единствената жена в „Хвърковатата чета“ на Бенковски.

 

Родена е през 1857 г. в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и Елена в Пазарджик. Детството ѝ минава в кв. Вароша, в близост до църквата „Света Богородица“. 

Когато става девойка, семейството на Георги Консулов – помощник на Левски в делата му, я взима като помощничка в домакинството. Там дребното нежно момиченце, наричано галено Ньонка посреща, изпраща гости и става неволен свидетел на вечерните сбирки, където се създават тайните революционни комитети в района. Черпи ги с баклава и домашно сладко и добре знае да си държи устата затворена. 

 

По-късно се жени за Иван Сутич, родом от Дубровник, който работи като специалист по изграждащата се към онзи момент Хиршова железница. 

 

Участва в подготовката на Априлското въстание безшумно и без самоизтъкване, вдъхновителка и опора за съпруга си. 

При избухването на въстанието, когато Бенковски „връхлита“ с четата си, той е посрещнат тържествено и поканен на закуска именно в дома на Мария и Иван Сутич. След не много дълъг разговор домакинът заявява, че заедно с жена си ще се присъедини към четата, за да дадат своята лепта за свободата. Така крехката Мария, едва на 19 години, тръгва из Балкана. Тя става свидетел и участник в битки и поражения, които смразяват кръвта даже на закоравели поборници. Няколко пъти Бенковски подканя семейството да се върне в Белово, но те продължават.

 

След едно сражение край Тетевен тя и мъжът ѝ са заловени от турците и затворени първо в Орхание (Ботевград), а после в Черната джамия в София. Мария е измъчвана и разпитвана нееднократно. Опитват се да изтръгнат признания за четниците и за съпруга ѝ, но напразно. За щастие австрийският консул в София се застъпва за семейство Сутич, тъй като съпругът ѝ е австро-унгарски поданик и ги освобождават.

 

След Освобождението през 1878 г., вследствие на мъченията в турския зандан, Иван Сутич умира и Мария остава съвсем сама, без средства.

 

На 19 април 1901 г., в чест на 25-та годишнина от Априлското въстание, княз Фердинанд учредява възпоменателен медал за поборниците и тя го получава, но без материално покритие. 

 

На 50 годишна възраст Мария се омъжва повторно за наскоро овдовелия началник на пощата в квартал Кършияка в Пловдив Димитър Овчаров. 

 

Последните години от живота си се радва на всеобща почит. Често разказва на пловдивските ученици за времената на борби, с особено преклонение пред Бенковски.

Преживява оскъдно, но достойно – винаги ходи облечена скромно в тъмни дрехи, но задължително с неизменния часовник на дълга верижка, чадърче и ръкавици. Има любима фраза, запомнена още от конницата: „Корем пенджур (прозорец) няма“, т.е. - „И да си гладен, и беден, не се вижда, бъди горд - не се оплаквай, не се предавай”.

 

Умира на около 1932 г. На гроба ѝ в централните пловдивски гробища има скромна плоча с надпис: „Мария (Ньонка) Ангелова Сутич (1856-1932), родена в град Пазарджик – участничка в Хвърковатата чета на Бенковски“.