Асен Семов

Асен Николов Семов е български индустриалец с голям принос за развитието на Варна.

 

Роден е на 7 август 1885 г. в село Микре, област Ловеч, в бедно многодетно семейство. Баща му Никола Семов е участник в националноосвободителното движение, хъш, член на ботевата чета. 

 

Асен от малък се проявява като будно, трудолюбиво и предприемчиво дете. Редовно носи пълни гюмове с мляко, изминавайки 25 км до Ловеч и след като ги продаде, на връщане изпълнява поръчки на хората от селото срещу известно заплащане. 

 

След завършване на началното си образование, заради будния ум и трудолюбието му, жителите на селото събират пари и го пращат да учи във Военноморското училище във Варна. Асен Николов го завършва с отличие, като през цялото време на обучението си работи като обслужващ военните кораби. Отличният успех му дава право на стипендия в град Гент, Белгия, където избира да следва инженерство. Там се запознава с Маргарета Климентия Йоанна Степарг - внучка на един от най-богатите и известни хора в Белгия, занимаващ се с текстилно производство. Двамата се влюбват и Асен получава предложение като инженер да поеме ръководството на една от фамилните фабрики. Въпреки възможността да заживее в охолство, той решава да се върне в родината си, а Маргарета изоставя аристократичния си начин на живот и след като ма 14 април 1909 г. сключват брак в Гент, тръгва с него. Заможният дядо заявява на зет си, че ще подпомогне младото семейство с финансови средства само когато Асен Николов успее сам да се впише сред фабрикантите в България.

 

Установяват се във Варна, като Асен отправя молба до Варненска община за оземляване. В резултат получава един декар в предградието Сев Севмес (днес квартал Аспарухово). Построява малка кирпичена къща със стая и коридорче. Започва бизнес с обработка и търговия с агнешки кожи. За кратко време, благодарение на пестеливостта, задружността и находчивостта, семейството увеличава капитала си. 

 

Явно бизнес успехите на Асен Николов са забелязани от дядото на Маргарете, защото когато тя навършва 25 години, той ѝ умира и противно на всички очаквания оставя цялото си богатство точно на нея, макар че тя е най-малка и като цяло пълен аутсайдер за наследството. От своя страна Николов, възползвайки се умело от Закона за насърчение на местната индустрия и средствата от наследството на жена си, построява модерната бояджийска фабрика "Орел" в квартала, в който живее. Оборудва я с най-модерни машини за багрене на прежди и обслужва намиращата се в близост тъкачна фабрика "Прогрес", както и всички тъкачни фабрики в Северна България. Работата е много, тъй като е свързана със снабдяването на армията, следват и големи печалби. 

 

Асен Николов влиза в съдружие с фирмата на Тодор Паница и заедно те влагат спечелените средства в мащабно строителство. Багрилната фабрика "Орел" успява да се наложи на пазара и тъкачните фабрики спират да внасят боядисани прежди отвън, защото им излиза много по-евтино да ползват услугите на местната бояджийска фабрика. Двамата съдружници решават да разширят своята фабрика, като открият и тъкачен отдел. Поръчват машини и тъкачни станове, но поради започналата Първа световна война, доставките не са осъществени. Войната става причина фабрика "Орел" да бъде трансформирана в кожарска. Военните ѝ възлагат да преработват кожи за нуждите на армията, което отново носи големи печалби. 

 

В същото време, поради затруднения внос на суровини и материали, тъкачната фабрика "Прогрес" тръгва към фалит. Това става причина Министерството на търговията и промишлеността да отнеме концесията на бившия собственик и да я предостави на основаното от Асен Николов акционерно дружество "Текстил". За кратко време той ремонтира и модернизира фабриката и увеличава в пъти основния ѝ капитал. По-късно построява и предачен цех, работата на който обаче зависи от суровия памук, който се внася от чужбина. За да реши и този проблем, Асен Николов започва да стимулира по всякакъв начин местното производство на суровината. 

 

Така, в началото на световната икономическа криза (1929-1935), АД "Текстил" затваря цикъла на производство от суров памук до готови платове. Произведената продукция е достатъчна, за да покрие нуждите на половината страна. АД "Текстил" се превръща в най-голямото по обем продукция текстилно предприятие не само в България, но и на Балканите. Производствените сгради са разположени на 12 000 кв.м., във фабриките работят 1068 души. 

 

Така Асен и Маргарете инвестират парите си във Варна и най-вече във варненския квартал - Аспарухово. Николов става и един от основните акционери при създаването на варненското пристанище и основен акционер при създаването на "Български морски флот", купува първите в страната хладилни кораби, създава в местността Карантината най-голямата в България хладилна база, чрез която в страната се развива износът на замразено трупно месо и охладени плодове и заленчуци. Той помага за изграждането на морската градина на Варна и на практика създава Аспаруховия Приморски парк като купува 500 декара земя от държавата и ги дарява еднолично на общината за създаване на такъв. Финансира създаването на паметниците на Хан Аспарух и на Аспарухов воин в парка. Влиянието му върху икономическия просперитет на Варна е огромно. Текстилната фабрика дава препитание на хиляди варненци, което е голяма възможност за народа след войните.

 

След 9 септември 1944 г. Асен Николов е осъден от Народния съд на доживотна присъда. Скоро след това обаче комунистическата управа осъзнава, че без него не могат да управляват бизнеса. Реабилитиран е и ръководи още известно време. Съгласявайки се да се откаже от богатството си, получава право да напусне страната и да емигрира в Южна Америка.