Георги Симеонов - Гаджал Войвода

Георги Илиев Симеонов (Гаджал Войвода) е борец за българската свобода, наречен от поколенията "войникът на XIX век".

 

Роден е на 18 септември 1808 г. в Котел, роднина на прочутия род Мамарчеви. Вероятно получава начално образование в местното килийно училище и се занимава с основния поминък на баща му Илия - земеделие и скотовъдство.

 

Хваща пушката едва навършил двадесет и през следващите седемдесет години служи във всички войни, въстания и завери, които се разиграват в българските, а и не само, земи. Той е наречен от поколенията "Войникът на века", а в народната памет остава като Гаджал войвода.

 

През 1828 г., когато Османската империя влиза във война с РусияГеорги е мобилизиран в помощните войски на турската армия, тъй като Котел е военизирано селище, което има повинност към Портата. Изпратен е в Добруджа, където участва в укрепването на Шуменската крепост. При разгрома на турските части в този район, той бяга от своята мобилизационна част при руснаците и се записва като доброволец в един от казашките полкове. Служи в руската армия до края на войната, а след нейния край остава на редовна служба там. 

 

Взима участие във Велчовата завера, а по-късно, през 1841 г., в Браила, се свързва с влашки и български емигранти, сред които и по-младият му братовчед Георги Раковски. Участва в организирането на въстанически чети, планиращи навлизане на територията на България и вдигане на всеобщ бунт срещу османките поробители. Румънските власти обаче разкриват замисъла и разбиват организацията. Георги Симеонов е съден в контекста на процесите, останали в историята с колективното название Браилски бунтове. След като изкарва известно време във влашките затвори, той, заедно със свои съмишленици, се прехвърля през р. Дунав и през 1843 г. сформира хайдушка чета, която започва да действа в района на родния му Котел. От този период датира и неговото прозвище Гаджал войвода (обидно обръщение към т.нар турски цигани-мюсюлмани). В продължение на четири години четата действа успешно и предизвиква сериозен смут сред местните османски власти и турските разбойнически банди. 

 

През 1848 г. в Унгария избухва национално въстание, насочено към отхвърляне на австрийската власт начело с Лайош Кошут. Русия, която подкрепя своя съюзник Австрия, решава да изпрати войски, но тъй като за това е необходимо време, руснаците организират чети от доброволци в България и Сърбия, които да подкрепят действията на редовната им армия. Такава именно чета се явява и тази на Гаджал войвода. След потушаване на бунта четата е разпусната, а Гаджал се заселва в Букурещ, където според разни сведения се жени. Спокойният му живот обаче трае по-малко от пет години.

 

През 1853 г. Русия започва нова война с Османската империя – Кримската война, се сформира български доброволчески корпус – т. нар. волентири, и сред отзовалите се над 5000 души е и Гаджал войвода. Българските отряди служат като помощни войски за охрана на тила на руските сили в Мизия. След включването на Великобритания и Франция във войната през 1854 г. руските сили се изтеглят в Бесарабия. Дали Гаджал войвода служи във Волентирския корпус или се записва в редовните руски части, не е съвсем ясно, но се знае, че остава на действителна служба до самия край на войната, когато през февруари 1856 г. е уволнен при разпускането на руската армия.

 

Десетилетия на хайдуклък и войни са оставили своята следа и Гаджал не е от хората, които просто ще се завърнат към цивилният живот. Според различни сведения, между 1860 и 1864 г. той се записва като доброволец в редица руски подразделения. Участва и в потушаването на Полското въстание през 1863-64 г. 

 

През 1876 г., веднага след Априлското въстание, Русия сформира руско-български военен корпус от 2 500 души, оглавен от генерал Михаил Черняев, който да се включи в избухналата Сръбско-турска война. Вече 68-годишен, Гаджал войвода, който до този момент не пропуска случай да се сражава с османците, отново се записва и се участва в най-тежките и кървави сражения. Веднага след края на активните военни действия, Гаджал е сред първите доброволци в българското Опълчение. Сражава се в Трета дружина под командването на подполк. Калитин и взема участие в настъплението на Предния отряд към Стара Загора и последвалите боеве на Шипка.

 

На 70-годишна възраст, Гаджал войвода дочаква да види свободна България, макар и териториално осакатена от Берлинския договор. Не може да остане равнодушен към това и през есента на 1878 г. се включва в дейността на комитетите "Единство". Когато на 5 октомври избухва Кресненско-разложкото въстание, той сформира нова чета, с която взема дейно участие в неравните боеве с османските войски. По време на боевете понася поредната рана – този път в крака, но въпреки преклонната си възраст се възстановява и от нея.

 

През 1885 г., вече близо 80-годишен, Гаджал отново нарамва пушката и се записва доброволец в Сръбско-българската война, решен да брани родината до последен дъх. След края на войната се прибира в Русе, където живее заедно със съпругата си и трите им деца. През 1887 г. обаче решава да се присъедини към бунтовниците-русофили, които искат свалянето на правителството и възстановяване на отношенията между България и Русия. Заговорът е зле изпълнен и разкрит, а организацията обхваща само граничните гарнизони в Русе и Силистра и то не изцяло. Акцията се проваля и мнозина офицери бягат зад граница, а самият Гаджал е принуден да се спасява в Румъния, където 8 години живее при роднини.

 

Едва през 1895 г. му е позволено да се върне в България. Пенсията му обаче е отнета, а семейството му отказва да го приеме у дома си. Спасен е от друг бивш опълченец – Атанас Николов, който го приютява и се грижи за него. Опитите му да издейства амнистия чрез писма до Народното събрание, остават без резултат. 

 

Умира на 3 септември 1899 г., малко преди да навърши 91 години, в бедност и отхвърлен от близките си.