Хаджи Димитър

Димитър Николов Асенов (Хаджи Димитър) е един от най-значимите български войводи.

Роден е на 10 май 1840 г. в Сливен. На двегодишна възраст родителите му го водят на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър става хаджия.

През 1862 г. Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета. През 1863 г. Панайот Хитов го изпраща в Букурещ, където той става един от най-близките и доверени хора на Г. С. Раковски. Приема идеята, че свободата може да бъде извоювана с добре подготвени чети отвън, които ще поведат народа след себе си.

През 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа сформират чета, която е една от най-значителните прояви на революционно движение по време на османското владичество. Четата влиза от Румъния в България на 5 юли 1968 г. В продължение на 12 дни води сражения с турски войски. При едно от сраженията е ранен и пленен Стефан Караджа.

Решителната битка става на връх Бузлуджа на 18 юли 1868 г., където Хаджи Димитър  е тежко ранен. Отнесен е на връх Кадрафил в близост до село Свежен, където на 5 август 1868 г. умира от раните си едва на 28 години. Там се намира и неговият гроб.

***

През 1873 г. във вестник "Независимост" излиза стихотворение на Христо Ботев, посветено на Хаджи Димитър. Не се знае кога точно е създадено, но Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията:

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,

потънал в кърви лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана,

юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,

на друга сабля на две строшена;

очи темнеят, глава се люшка,

уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде в полето,

и кръвта още по–силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в таз робска земя! Ще да загине

и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небе, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица,

и вълк му кротко раната ближи;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,

чудни, прекрасни, песен поемнат, –

тихо нагазят трева зелена

и при юнакът дойдат, та седнат.

Една му с билки раната върже,

друга го пръсне с вода студена,

третя го в уста целуне бърже, –

и той я гледа, – мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро де – Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пък ми вземи душата, –

аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,

и с песни хвръкнат те в небесата, –

летят и пеят, дорде осъмнат,

и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакът лежи, кръвта му тече, –

вълкът му ближе лютата рана,

и слънцето пак пече ли – пече!