Софроний Врачански

Софроний Врачански е български народен будител, духовник и пръв последовател на делото на Паисий Хилендарски.

Роден е на 11 март 1739 г. в Котел. Светското му име е Стойко Владиславов.

Учи в килийно училище в родния си град, а през 1762 г. е ръкоположен за свещеник. Среща се с Паисий Хилендарски и прави два преписа на "История славяноболгарская". На два пъти посещава Света гора. След сблъсък с местните първенци през 1792 г. напуска Котел. Служи в Анхиалска епархия, а през 1794 г. е ръкоположен за врачански епископ под името Софроний. Занимава се освен с духовни дела и с обществена дейност. Размириците в Северозападна България по времето на Осман Пазвантооглу го принуждават да напусне Враца и да се установи във Видин, а по-късно и в Букурещ. През Руско-турската война Софроний е представител на българите пред руското командване и се бори като книжовник и общественик за българското освестяване.

След Паисий Хилендарски Софроний Врачански е втората ключова фигура на ранното българско Възраждане. Съставя т.нар. Видински сборници, както и ред други с религиозно и нравствено съдържание, поставя началото на новобългарската печатна книга - "Неделник" (1806). Но големият му принос в новобългарската литература е автобиографичната повест "Житие и страдания грешнаго Софрония", публикувана през 1861 г. във в. "Дунавски лебед" на Г. С. Раковски.

Умира в Букурещ на 23 септември 1813 г.