Атанас Узунов

Атанас Маринов Узунов е български военен инженер, революционер и офицер.

Роден е през 1857 г. в Русе, в патриотично семейство на търговец.

Участва в борбите за освобождение от османско иго, като през 1875 г., по време на Старозагорското въстание, Атанас Узунов членува в Червеноводската чета. След неуспеха на въстанието емигрира в Румъния. Сражава се при Зайчар и Корито. След това постъпва в Одеското военно училище, но при обявяване на Руско-турската война 1877-78 се записва като опълченец в 3-та рота на 2-ра опълченска дружина. Участва в боя при Стара Загора и спасява деца от опожарения град, сражава се на Шипка и при разгромяване на башибозушки банди в Котленския балкан. За отличие е награден с Георгиевски кръст IV степен и произведен в офицерско звание прапоршчик. След Освобождението служи в Източнорумелийската милиция. Следва във Военноинженерната академия в Санкт Петербург и става е първият офицер от Българската войска, който я завършва.

През 1885 г., след Съединението и само няколко години след Освобождението, Сърбия решава, че обединена България става сериозен конкурент за нейната хегемония на Балканите и ни обявява война. Тази война остава в историята като „войната на капитаните срещу генералите“- срещу сръбските висши офицери и техните познания по стратегия и тактика на водене на война се изправят младите български капитани, за повечето от които предстоящата война се явява първото истинско бойно кръщене и в нея те трябва да проверят на практика наученото от лекциите във Военното училище. Един от най-важните моменти в нея става отбраната на Видинската крепост, от изхода на която зависицялото бъдещо развитие на бойните действия.

Плановете на сръбското военно командванеса, използвайки елемента на изненадата, техните войски да се придвижат по най-бързия начин, да превземат Видин и да стигнат и до София. И там, в българската столица,крал Милан да наложи на България условията си за мир, а именно -цялата западна територия на България до река Искър да стане сръбска, българското княжество да мине под сръбска окупация,столицата да бъде преместена в Търново, а победената и унизена България да заплати огромна парична компенсация на победителите.

Именно тези планове успява да провали Атанас Узунов. Когато сръбските войски се озовават пред крепостните стени на Видин, зад тях се намират 6170 войници и 31 оръдия. Командва ги 28-годишнияткапитан Атанас Узунов- бивш хъш, комита и революционер, кален в битки и сражения, но без военен опит.На предложението на опитния сръбски генерал Милойко Лешанин да предаде града без съпротива, Атанас Узунов отговаря дръзко: „В Русия аз съм се учил да защитавам, а не да предавам крепости. А с вас ще преговарям тогава, когато напуснете пределите на моята родина. В противен случай ще мина в настъпление и ще ви разгромя“. Проявява се като ерудиран военен инженер при укрепяването и отбраната на крепостта. Взима всички мерки за мобилизиране на населението и снабдяване на частите с боеприпаси и храна. В продължение на четири дни сръбските войски напразно се опитват да превземат с щурм Видинската крепост, но всеки път са отблъснати от биещите се самоотвержено българи.Изнервен от невъзможността на генерал Лешанин да пречупи българската съпротива, крал Милан нарежда обсадата на Видинската крепост да бъде прекратена. Така Атанас Узунов се проявява като много талантлив и храбър военачалник, за което е награден с орден „За храброст” III степен, орден „Св. Александър” V степен и обявен за почетен гражданин на гр. Видин.

След героизма на българите и по другите направления, Сърбия губи войната, но тя е подкрепяна от Австро-Унгария, която парира всеки опит на българите да предявят правата си като победители. Подписаният мирен договор е един от малкото, ако не и единственият, който не налага никакво наказание на страната агресор, започнала и загубила войната. Сърбия не понася никакви териториални и финансови санкции, а България като потърпевша не получава никакви компенсации.

През 1887 г., като началник на 3-та пеша бригада и комендант на Русе, Атанас Узунов застава начело на Русенския бунт на офицерите срещу Регентството.

Заради това е осъден на смърт и разстрелян на 22 февруари 1887 г. на платото Левенттабия недалеч от града.

Днес неговото име носят село Майор Узуново, много улици в България, както и Спортното училище в Русе.