Иван Вазов

Иван Вазов е български писател, поет и драматург, наричан "Патриарх на българската литература".

 

Роден е на 9 юли 1850 г. в Сопот.

 

Завършва местното взаимно и класно училище. Запознава се с българска и преводна литература. Учителят му Партений Белчев го запознава с руската поезия. По-късно учи гръцки и турски език при даскал Ботьо Петков, става и негов помощник в преподаването. През 1866 г. се записва в Пловдивската гимназия, където усъвършенства гръцкия и турския езици, увлича се и от френската поезия.

 

За израстването му като поет изключителна роля изиграва неговата майка. Бащата се опитва да направи сина си търговец и го праща в Румъния, но там младият Вазов се запознава с българските емигранти и продължава да пише стихотворения - вече на патриотично гражданска тематика, на която остава верен цял живот. Публикува в "Периодическо списание", списание "Читалище", във вестниците "Отечество", "Свобода" и др.

 

Връща се в България и работи като учител и преводач, усъвършенства френския, изучава и немски език. Преди избухването на Априлското въстание е в родния си град и става член на местния революционен комитет.

 

През 1876-77 г. емигрира в Букурещ, работи като секретар на Българското централно благотворително общество. Тук издава първите си стихосбирки – "Пряпорец и гусла" и "Тъгите на България".

 

След Освобождението за кратко е чиновник в канцеларията на свищовския, а по-късно и на русенския губернатор. За да подобри здравословното си състояние, заминава за Берковица, където става председател на Окръжния съд. Пише поемата "Грамада", чийто сюжет се основава на случай от служебната му практика.

 

През 1880 г. Вазов се установява в Пловдив и се включва в политическия живот, ставайки член на Народната партия. Назначен е за депутат в Областното събрание, след което е избран в Постоянния комитет и става негов секретар.
Пловдивският му период (1880 – 1886) е изключително благотворен - публикува стихосбирките "Гусла" и "Поля и гори", в които влиза цикълът "Епопея на забравените", повестите "Митрофан и Дормидолски", "Немили-недраги", "Чичовци", разкази. Работи като общественик и публицист. Заедно с Константин Величков редактират в. "Народний глас", списанията "Наука" и "Зора", издават първата литературна христоматия, изявяват се и като театрални дейци.

 

Политическата обстановка в България го принуждава отново да напусне родината. По време на престоя си в Одеса, подтикван от носталгия, пише своята най-известна творба – романа "Под игото", който и до днес е най-превежданата българска книга по света.

 

През 1889 г. Вазов се връща в България и се установява в София. Отдава се изцяло на литературна дейност. Основава списание "Денница", пише голяма част от своите разкази, събрани в "Драски и шарки", "Пъстър свят", "Утро в Банки", романите "Нова земя" и "Казаларската царица", публикува стихосбирките "Скитнишки песни", "Под нашето небе", "Легенди при Царевец", "Под гръма на победите", "Песни за Македония", "Нови екове", "Юлска китка", "Люлека ми замириса" и "Не ще загине".

 

След възстановяването на Народната партия се включва активно в нейната дейност, избран е за народен представител през 1894 и 1896 г. През 1897/99 г. е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 г. отново е депутат в V Велико Народно събрание.

 

Иван Вазов е единственият български поет и писател, който пише във всички литературни жанрове и е признат още приживе като НАРОДЕН ПОЕТ.

 

Умира на 22 септември 1921 г.