Николай Масалитинов

Николай Масалитинов е театрален деец, артист и режисьор от руски произход, една от най-крупните и внушителни фигури, изиграла огромна роля във формирането и утвърждаването на традициите в българското театрално изкуство. Ученик е и съратник на Константин Станиславски и Владимир Немирович-Данченко и става един от най-големите познавачи и последователи на тяхната школа.

Роден е на 24 февруари 1880 г. в град Елец, Орловска губерния(Русия). Баща е на Таня Масалитинова.

Следва медицински курсове в град Томск, където за известно време живее семейството му. Изключен поради студентските вълнения, се записва да учи в Технологичния институт, но заради обществената си активност е изключен и оттам. По настояване на сестра си Варвара Масалитинова се премества в Москва, където през 1904 г. започва да учи в Московското императорско театрално училище в класа на Александър Федотов.

През 1907 г., на абсолвентската премиера на Масалитинов присъстват Станиславски и Немирович-Данченко. Те харесват талантливото момче и го канят да играе в Московския художествен академичен театър (МХАТ).

През 1920 г. Масалитинов, заедно сгрупа артисти от МХАТ, посещават България и изнасят представления, които силно впечатляват публиката и артистичната гилдия у нас. Още тогава той получава покана от изтъкнати български театрални творци да остане в България и да работи като главен режисьор в Народния театър. Няколко години по-късно отново участва с Московския театър у нас и поканата се възобновява.

През 1925 г. се установява в България, приемайки поканата за главен режисьор на Народния театър. През 1931 г. приема българско гражданство. В театъра заварва пълно разностилие от руско, немско и френско влияние. Поради това незабавно открива драматична школа към Народния театър (по-късно преобразувана във Висш институт по театрално изкуство), в която са длъжни да следват всички млади артисти, стажанти и ученици. За негова радост едни от най-усърдните са опитните вече артисти Кръстьо Сарафов и Георги Стаматов.

В школата Масалитинов се утвърждава като педагог и преподавател. Заедно с него преподават съпругата му Екатерина Краснополска, Сава Огнянов, Гено Киров, Пьотр Ярцев. Учи се дикция, техника на говора, пластика, фехтовка, разучават се етюди. Изучава се естетика на изкуството и теория на театъра.

В резултат на тази упорита и безкористна работа, изтъкнати дотогава български артисти като Кръстьо Сарафов и Георги Стаматов, се разкриват в нова, неочаквана светлина, раждат се и нови дарования като Иван Димов, Владимир Трандафилов, Константин Кисимов, Зорка Йорданова, Петя Герганова, Невена Буюклиева, Олга Кирчева, Ирина Тасева, Стефан Савов, Аспарух Темелков, Никола Балабанов и много други.

Николай Масалитинов насочва най-големия български театър към нов репертоар, към нов път за художествено творчество, към висотите на голямата драматургия – класическа и съвременна.За пръв път поставя на сцената пиеси, които впоследствие се превръщат в национална класика.

Една от най-големите заслуги на Масалитинов е, че той създава български национален репертоар, без който е немислимо по нататъшното развитие на българския театър. Той е първият постановчик на класическите за нашия театър пиеси като „Боряна“, „Албена“ и „Милионерът“ от Йордан Йовков, „Майстори“ от Рачо Стоянов, „Еленово царство“ от Георги Райчев. За постановката на „Големанов“ той залага целия си огромен творчески авторитет, за да преодолее трудностите от управляващите кръгове, за да попречи за спирането на постановката и в резултат Кръстьо Сарафов, първият създател на образа на Големанов, достига до ярко сатирично изобличение на политическите нрави на буржоазна България.

По време на представления Масалитинов лично следи актьорите да не преиграват и да изговарят правилно думите. По време на репетиции, той заедно с тях изговаря всяка реплика, подсказва какво е нужно, за да се получат добре образите. Така, до края на дните си, Масалитинов остава неизменен авторитет в театралната трупа.

Поставя близо 140 пиеси (около 50 от тях български), сред които „Тартюф“, „От ума си тегли“, „Ревизор“, „Вишнева градина“, „Без зестра“, „Живият труп“, „Врагове“, „На дъното“, „Опечалена фамилия“… Междувременно поставя спектакли и в други театри в България и Югославия, не спира и да играе, снима се и в киното – „Героите на Шипка“ (1954 г.). През 1948 г. е удостоен със званието Народен артист на Българияи е лауреат на държавни отличия.

Умира на 22 март 1961 г. в София. Днес неговото име носи Пловдивският драматичен театър.