Данаил Николаев (генерал)

Данаил Цонев Николаев е български офицер, генерал от пехотата, известен като „Баща на българската армия“.

Роден е на 30 декември 1852 г. в Болград, Русия (днес в Украйна) в семейство на бежанци от Търново.

Първоначално учи в местното българско училище, а след това е сред първите випуски на новосъздадената през 1859 г. Болградска българска гимназия – първата гимназия в историята на българското просветно дело. През 1871 г. постъпва на служба в 54-ти Мински полк на руската армия.

След две години служба Данаил Николаев кандидатства и е приет в Одеското юнкерско училище. През 1875 г. завършва с отличие и се завръща в полка си, квартируван в Кишинев, вече с чин прапоршчик ( днес младши лейтенант). Там през пролетта на 1876 г. той се среща с Христо Ботев и участва в обсъждането на подготвяната от поета чета, която да премине от Румъния в България. И макар да не участва в нея, малко по-късно Данаил Николаев взема отпуск от активна служба и заминава за Сърбия, където се записва като доброволец в руско-българския доброволчески корпус на генерал Михаил Черняев. В злощастната Сръбско-турска война той участва в тежките сражения при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град. За проявен героизъм е награден със сръбски сребърен медал „За храброст“ и с ордените „Независимост и освобождение“ и „Белият орел“ I ст., след което се връща в полка си.

През 1877 г., когато се сформира българското Опълчение, на Данаил Николаев, като на руски офицер с български произход, се пада честта да е ротен на 4-та рота от 5-та дружина на Опълчението. Дисциплината, реда и моралът на повереното му подразделение са така високи, че ротата е наричана „златна“ от руските офицери. На 21 юни 1877 г. Данаил Николаев за първи път стъпва в българските земи и се включва в Руско-турската война. Отличавасев боевете при Стара Загора, при Шипка-Шейново, при освобождението на София. За проявеното геройство Данаил Николаев предсрочно е повишен в чин подпоручик и със заповед на командира на Действащата армия е удостоен с руските военни ордени „Свети Станислав“ III ст. с мечове и бант, „Света Ана“ III ст. с мечове и бант и сребърен медал. След войната е удостоен от император Александър II с орден „Св. Георги Победоносец“ IV ст. и остава единственият български офицер, получил това висше отличие от тази война.

След края на войната частта на Данаил Николаев е преструктурирана в 23-та пехотна Казанлъшка дружина и става част от т. нар. Източнорумелийска милиция, а той се оказва един от първите ѝ висши офицери. Като такъв на 6 септември 1885 г. отстранява правителството, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия.Непосредствено след това той се обръща към подчинените си с думите: „Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!“

През 1880 г. Данаил Николаев е повишен в командир на I-ва, а след това и на II-ра Пловдивска дружина на източнорумелийската милиция с чин капитан. През следващите четири години, достигайки до чин майор, Данаил Николаев заема редица ключови позиции в състава на няколко висши военни съдилища, включително и на Военния съд в София.

Когато започва Сръбско-българската война, Николаев моментално повежда силите си към София. Само в рамките на три дни цялата българска войска успява да се съсредоточи около столицата и да срещне нашествениците с решителна съпротива. Устремът на българите е неудържим. Николаев отново е в разгара на битките, поемайки върховното командване на т. нар. Западен корпус – войските, предвидени за контранастъпление. Името му се покрива с още слава при Сливница, Драгоман, Нешков връх и Пирот.

След детронирането на княз Александър I Данаил Николаев става военен министър и участва в ликвидирането на бунтовете на проруските офицери. След избора на Фердинанд I за български княз, става негов военен съветник, а по-късно и негов генерал-адютант. Ръководи подготовката на армията за предстоящите Балканска и Първа световна войни, като успява да прокара нови системи за набор и структуриране на войските, както и вещо да управлява значителните средства, които страната отделя за превъоръжаване..

През 1909 г. той получава най-високото военно звание в армията на Третото българско царство – генерал от пехотата, ставайки първия генерал, носител на този ранг.

В периода 1907-1911 г. генерал Николаев заема поста военен министър в кабинета на Александър Малинов, като след това се оттегля от активна военна служба и остава председател и член на редица почетни офицерски дружества и организации на бесарабските българи.

На 6 май 1936 г. генерал Данаил Николаев е удостоен с най-високото държавно отличие – орден „Св. Св. Първоапостоли Кирил и Методий” и е единственият военен деец, носител на този орден. Последната голяма почест, оказана на Николаев приживе идва през 1937 г., когато Борис III го определя за кръстник на престолонаследника Симеон II.

През 1925 г., по време на атентата в църквата „Св. Неделя“ умира единственият му син – подполковник Николай Данаилов Николаев. Седемнадесет години по-късно, през март 1942 г., Данаил и Радка Николаеви заделят 150 000 лева от средствата си за създаване на фонд в памет на сина си, с идеята лихвите от фонда да се изплащат като стипендии за първенците на випуските от Военната академия. Паричната награда продължава да се изплаща до 1945 г., след което парите, оставени от генерала, са национализирани.

Умира на 29 август 1942 г. в Банкя.

Днес името на Генерал Данаил Николаев носят булевард в София и улица в Пловдив.