Ильо войвода

Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо, е български хайдутин и революционер, войвода, считан за национален герой и в Република Македония.

Роден е на 28 май 1805 г. в град Берово, днес в Македония.

В Берово няма училище и Ильо остава неграмотен.

Родното градче е сравнително спокойно, но Ильо има буден дух. Веднъж в дома им отсяда турски главатар, който заглежда сестрите на Ильо. Видайки, че честта на момичетата е застрашена, той демонстративно гони „гостите“ от дома си. След тази ситуаци заминава за Рилския манастир, където е назначен за пандурин (пазач). Ходи винаги с оръжие, преследва турци и разбойнически шайки, контактува и подпомага хайдути. Среща се с Неофит Рилски и други просветни дейци.

През 1850 г. убива турчин, за да отмъсти за брат си и излиза в планината. Събира малка дружина с байрактар сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война четата му нараства до 70 души.

През 1856 г. Скопският паша започва преговори с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Той се връща в Берово, но разкрива таен замисъл на група местни турци да го убият. Избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. Турската власт арестува жената и трите деца на войводата и ги интернира в Кюстендил, където ги оставя на произвола на съдбата без никакви средства. Местното население, разбирайки кои са те, ги подпомага по всякакъв начин.

От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия на Раковски, като става негов помощник при военната подготовка.
Взема дейно участие с чета от 300 души и в Сръбско-турската война от 1876 г., но е тежко ранен. В следствие на раната са му извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка.

Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата, но още неоздравял, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Малко преди победоносното влизане на освободителите в София, всички български чети от отряда на генерал Гурко били дадени в подчинение на дядо Ильо.

В свободна България войводата не спира да работи за освобождението и на други български територии. Участва с четата си и в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., и в Сръбско-българската война през 1885 г.
През 90-те години престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО.

Ильо войвода умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил на преклонна възраст, а погребението му се превръща в събитие от национален характер.

Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му го превръщат в истинска легенда още докато е жив. Възпят е в множество народни песни. Той е един от малкото поборници за българската свобода, който участва в почти всички въстания за независимост и доживява Освобождението на България. В народната история е определян като "последния хайдутин".