Елисавета Карамихайлова

Елисавета Иванова Карамихайлова е български физик, първата жена хабилитиран преподавател в СУ, организатор на първия системен курс с практически занятия по атомна физика, основател и пръв ръководител на Катедрата по атомна физика в университета и на Лабораторията по радиоактивност към Физическия институт на БАН, първата жена - професор по физика в България и първият професор по радиоактивност и ядрена спектроскопия. Тя е и една от 23-те жени - учени в света, изследващи радиоактивността в началото на ХХ век, доктор на Виенския университет и магистър на Университета в Кеймбридж.

Родена е на 3 септември 1897 г. във Виена.

Семейството се премества в София, където баща й е един от известните хирурзи - оглавява новосъздадената болница "Червен кръст" - бъдещата "Пирогов". Елисавета Карамихайлова постъпва в Първа софийска девическа гимназия и там чрез свои учителки се запознава с идеите на феминизма. Впоследствие завършва физика и математика във Виенския университет. Работи върху радиолуминесценцията и радиофотолуминесценцията в Радиологичния институт към Австрийската АН. Защитава докторска степен на тема атомна физика. След кратък престой в София се връща в Института за радиеви изследвания при Австрийската академия на науките, където работи на хонорар. През 1935 г. Елисавета, вече член на International Federation of University Women, получава тригодишна стипендия за подпомагане на научните изследвания на талантливи жени учени на Girton College към Университета в Кеймбридж. После е поканена и продължава изследванията си в Кавендишката лаборатория на Кеймбридж), чийто ръководител по онова време е знаменитият физик Ърнест Ръдърфорд. Фактът, че жена чужденка е приета да работи в най-известната по онова време лаборатория по атомна физика, дала на света 29 Нобелови лауреати, е висока оценка за качествата ѝ като изследовател. И именно там, сред най-известни световни физици, българката си спечелва името на самостоятелен и въодушевен изследовател.

Елисавета Карамихайлова се разминава със звездния си миг - Нобеловата награда. Заедно с Мариета Блау и по едно и също време с Джеймс Чадуик установяват непознато лъчение, което е поток от неутрони. По женски прецизни, те решават още веднъж да огледат нещата, но Чадуик ги изпреварва с публикацията и грабва наградата.

Карамихайлова прави два неуспешни опита да стане доцент в Института по физика на Софийския университет. В крайна сметка, през 1939 г. тя е назначена във Физическия факултет на Софийския университет и започва да чете лекции по експериментална атомна физика и радиоактивност, ставайки първата жена хабилитиран преподавател в СУ. Пренася в София своята научна апаратура, с която работи във Виена и Кеймбридж и създава Катедрата по атомна физика.

След 9 септември 1944 г. ѝ е забранено да участва в международни научни конференции, срещи и др., кореспонденцията ѝ със Западния свят е спряна, направен е опит за изключването ѝ от СУ. В нейна защита застават физици от университета, в резултат на което тя запазва мястото си, но е принудена да прекара последните години от кариерата си във Физическия институт на БАН. През 1963 г. вече е професор. Назначена е за ръководител на новосъздадената секция "Радиоактивност и ядрена спектроскопия". Ръководи секцията до смъртта си. Разработва нови методи за изследване на естествената и изкуствената радиоактивност на природни обекти от геологичен и биологичен произход - има изключителни заслуги за извършването на систематични изследвания върху радиоактивността на наши природни обекти - лечебна кал, минерални извори, дъждовни води. За съжаление попада в списъка на „неблагонадеждните” учени, губи правото си да публикува своите трудове и да пътува в чужбина дори по научна линия.

Д-р Карамихайлова владее отлично четири езика - английски, немски, френски и български. Автор е на над 40 научни труда и множество публикации и анализи.

В спомените на своите съвременници тя е весел, щедър, незлоблив и дори наивен човек. Не се омъжва. Студентският кръжок, създаден от нея, става школа за всички по-късни авторитети в ядрената физика. „Вие сте млади, имате още да живеете“, казвала тя на сътрудниците си и винаги сама влизала в хранилището при радиоелементите. Когато ракът я приковава към леглото, лекарите се удивляват на бодрия ѝ дух.

Умира на 24 април 1968 г., завещавайки цялото си имущество, включително и бащината си къща на БАН. Дарява и тялото си за изследване на ефектите от радиоактивното облъчване върху човешкия организъм.