Георги Димитров

Георги Димитров Михайлов е български политик, ръководител на БКП и генерален секретар на Коминтерна, министър-председател на България през 1946-49 г.

Роден е на 18 юни 1882 г. в село Ковачевци. През 1902 г.  Георги Димитров става член на БРСДП. През 1906 г. ръководи Стачката на пернишките миньори, за което е арестуван за пръв път. На 31 години става най-младият депутат в Царството. Участва в партийния конгрес на 28 май 1919 г., когато БРСДП се преименува на БКП. Той е сред организаторите на Транспортната стачка и на съпроводилата я всеобща политическа стачка. През 1923 г. заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание. След разгром му бяга в Югославия, а после и в Австрив. В България е осъден задочно на смърт.

Георги Димитров е най-популярен с участието си в Лайпцигския процес. На 9 март 1933 г., заедно с няколко други комунисти,  е обвинен от национал-социалистическото правителство на Нацистка Германия в организирането на подпалването на Райхстага. Димитров води своята защита на организирания процес в Лайпциг, в която разобличава фашизма като идеология. Обвиняемите Димитров, Танев и Попов са оправдани по делото за палеж, но са осъдени на по 9 месеца за незаконно пребиваване в страната.

След Лайпциг, Георги Димитров се превръща в символ за международното комунистическо движение. Получава съветско гражданство. През 1946 г. се завръща в България и става министър-председател. В тази си позиция води политика на преход към модела на народна република - тоталитарна държава с държавно управление, доминирано от комунистите.  Култът към личността, характерен за тоталитарните държави, започва да се развива още при неговото управление.

Георги Димитров умира на 2 юли 1949 г. в санаториум край Москва. Тялото му е изложено в мавзолей в София, а след първите демократични промени е погребано в Централните софийски гробища през 1990 г. Мавзолеят е разрушен на 21 август 1999 г.